Категория "Есе":

Първо място - Маринела Люцканова, 11 клас, ПЕГ „Проф. д-р Асен Златаров“ – гр. Велико Търново

     Съвестта е човешка потребност, която ни кара да поемем отговорност за постъпките си. Тя се гради върху ценностната ни система, но и от житейския опит. Именно заради това съвестта е субективна и подлежи на промени, което може да доведе до конфликти в общността. Изразява се в чувството за вина и макар да е част от нас, то тя може да доведе до нашето падение, заради силните угризения, които изпитваме. Въпреки това нейната крайна цел е ние да сме с „чиста съвест“ и в хармония с всичко и всички.

     Тя е вътрешният ни съдия, който се води от морала и не може да бъде измамен. Следвайки я ни се предоставя предпоставка за достоен живот, ала трябва да се премине през присъдите, които тя налага. Те, от своя страна, не могат да се сравнят дори и с най-ужасяващите наказания, които светът е виждал, защото са вътрешно и душевно изявени. Знаейки това би следвало, че човекът ще спре да прави грешки, за да не изпита яростта на съвестта, но уви ние не сме създадени перфектни и трябва да преминем през тези изпитания. Мъченията, на които се подлагаме, изглеждат някак смешни отстрани, защото кой би си причинил тези страдания, но единствено този, който бленува да върви с гордо вдигната глава и да заспи спокойно, знаейки, че действията му не правят зло никому. Присъдите, които получаваме от вътрешния си съдия, са условие за чиста съвест и макар мъчителни, то разумният човек преминава през тях в името на душевната си свобода.

     През различните епохи самото понятие „съвест“ не се е изменяло, но нейното изразяване в света е преминавало през редица промени, тясно свързани  с времето и ситуациите на обществото. Пример за това се наблюдава в робството и дискриминацията спрямо чернокожите. Неотдавна това е било приемано за съвсем нормална част от ежедневието и емпатия към жертвите не е била проявявана, защото никой не ги е приемал за такива. Моралът, който е ръководел вътрешния водач на човека не е смятал за грешно тази нетолерантност и  съвестта им е била в покой. Днес прояви на дискриминация са неприемливи, въз основа на променящия се свят и ценностна система. Измененията в разбиранията и вярванията на хората преосмислят морала ни, което от своя страна оказва действие и на съвестта ни. В 21 век тя самата е много по-толерантна и е издигнала именно тази ценност на пиедестала, а незачитането ѝ води до силна вътрешна борба и угризения. В тяхно следствие човекът се развива и се усъвършенства в способността си да живее в хармония със себе си и тези около него. Тези реформи се наблюдават в много сфери на живота, а не само при хората с различен цвят на кожата, а и при тези с друга сексуална ориентация от „приетата“, полови равенства, социално положения и многобройни други. В религията също има редица промени през епохите и най-вече в институциите, свързани с тях. Ясен пример за това е продажбата на индулгенции през 15-16 век в Европа, което превърнало съвестта на човека в пионка и средство за печалба. Тя е използвана за разменна монета, но с образоването и осъзнаването на отделния човек, това се прекратява. Достига се до изводът, че не можем да закупим съвестта си, а единствено да я „изчистим“ чрез добри дела, които помагат на обществото. Те не са материални и не можем просто да ги „напазаруваме“, те са един процес, в който трябва да разберем защо сме постъпили така и как да не достигаме до такава ситуация отново. Вътрешната борба ни довежда до мъка и страдания, но накрая сякаш се прераждаме като един нов и по-разумен човек. Казват, че всяко зло е за добро и това е така, защото след първото се намесва „съдията“, който ни налага присъдата, превъзпитава ни и получаваме второто изброено.

     Може ли обаче да заглушим съвестта си и да живеем без да се съобразяваме с нея? Възможно е и това се наблюдава при тези, които в опита си за власт губят себе си. Те сякаш изключват копчето „съвест“ и се впускат в море на духовна опадналост, което е облечено във всичко материално и изкушава човека. В литературата тази тема се развива от редица автори като Елин Пелин и Христо Смирненски и произведенията им „Андрешко“ и „Приказка за стълбата. В първото виждаме как властта е обсебена от печалба и издигане на по-висок пост, докато хората страдат в бедност и мизерия. Съдия-изпълнителят бленува за повече мощ и не иска да чуе за проблемите на селото, защото неговата съвест е захвърлена по пътя на издигането му в държавата. В притчата на Христо Смирненски се вижда още по-ярко лекотата, с която човек отхвърля ценностите си и ги заменя с материални блага. Изкачването по стълбата на властта е слизане по тази на морала и по пътя съвестта се оставя на първото стъпало, обръща ѝ се гръб и човек заживява в един свой свят, където солидарност, емпатия и равенство не съществуват. Това е и така, защото ние не се интересуваме от страданията на другите, когато сме добре както смята и българският философ Цветан Тодоров. Съвестта ни е сякаш изключена, когато обект на мъките не сме ние и макар да не получим присъда, чрез която да ни се разгърне този проблем, то това, което изживяваме е още по-пагубно, защото е нереално и светът, в който си мислим, че живеем е просто една временна лъжа.  Последиците от нея мога да бъдат фатални за човека, поради това, че съвестта е средството, което крепи човешкото в нас, а нейното отсъствие ни оставя без ясна представа по кой път трябва да поемем в свят с толкова маршрути. Престъпниците са именно продукт на изчезнала или прикрила се за момент съвест и това довежда до техните криминални прояви н нараняване на себе си или друга дадена личност. Последиците са присъди- от институциите или душевни такива, които всъщност се допълват. Не е случайно, че смъртните наказания са забранени в повечето държави- те са бързия изход, чрез който се спасяваш от мъченията и ада, който ще ти създаде душата. Оставяйки сам между четири стени и единствено с мислите си, то угризенията те изяждат бавно, докато от греховете ти не остане нищо и получаваш шанс за едно прераждане. Страданията, през които се преминава, учат и пораждат добродетели, защото вече виждаме последиците от грешките. Житейският опит ни възпитава, променя и дооформя съвестта ни. Ние имаме такава дадена по рождение с подписването на гражданския договор, но тя има нужда да бъде шлифована като един диамант, а това се случва единствено чрез преживяванията ни.

     Във философията съвестта също е дълбоко разглеждана. Един от философите, които ѝ доставя такова внимание е Кант. Според него тя е вътрешен съд, но съдещият и съденият са един и същ човек- ние самите. На пръв поглед това не ни звучи достоверно, защото отделният човек не е обективен, когато си поставя самооценка, но всъщност замисляйки се, осъзнаваме, че съвестта е част от нас, която ние контролираме, защото можем да я приглушим или развием. Тя зависи също и от институциите, които трябва да бъдат пример за подражание и да създават добродетели в хората. По този начин съвестта ни вижда критериите, които трябва да следваме и чрез които трябва да ни контролира. Ако управниците се ръководят от материализъм, кариеризъм и политиканство, то тези пороци ще се нормализират в обществото и на по-късен етап в нас самите. Ние сме социално животно и се учим от групите, в които попадаме, затова тяхното влияние е от голямо значение за нас. Наблюденията ни от тях се отразяват върху реакциите и действията ни, както и на разбирането за добро и зло. Съдещият и съденият взаимно си взаимодействат и помагат в развитието си- те са две части от цялото, което ни съставя и при липсата на едното, човешкото в нас се губи. Другият философ, който говори за съвестта е Сократ. Той я определя като един вътрешен демон, който ни напътства, когато законите на общността не са достатъчни за вземане на решение. Той предпазва от вземане на грешни такива и седи на рамото ни, за да ни напътства. Днес ние наричаме този демон по-скоро ангел-хранител или просто- съвест. Тя е искрицата в нас, една светлина, която ни ориентира- дали в края на тунела, или просто това, което озарява всяко наша стъпка. Пламък, който гори в душата на човек, напътства го и го води при изправянето пред трудни дилеми. Също обаче и ни наказва, когато не се вслушваме в нея или се осмелим да я заглушим. Важно е да знаем, че това, на което ни осъжда е в наша полза, независимо дали не винаги ни изглежда така.

     Съвестта е част от нас, която се формулира от човешките ни ценности и опита ни. Тя е вътрешният съдия, който ни налага присъди, но винаги в името на общото благо и на нашето. Те ни учат и превъзпитават, за да осмислим грешките си и да ги поправим. Макар присъдите понякога да са мъчителни за една душа и угризенията да ни изяждат, то всичко това си струва, защото в края на деня, когато се попитаме какво сме направили днес, то ние няма да се погнусим от себе си, а ще заспим без тежест в сърцето и с чиста съвест.

Второ място - Кристиан Ангелов, 8 клас, Старопрестолна професионална гимназия по икономика – гр. Велико Търново

     Съвестта като морално-етична ценност у човека винаги е вълнувала хората от най-древни времена. Какво всъщност представлява съвестта и може ли тя да бъде чиста, нечиста или някакъв друг усреднен вариант?

     Самото понятие съвест предполага неговата чистота, тъй като представлява неписан морално-етичен закон, вътрешният глас на човека, който е и негов съдник. Менандър, древногръцки драматург, казва за нея: „ Бог на всеки човек е съвестта му.” Именно тя е вътрешният регулатор на нашите мисли и поведение в обществото. Но понякога се разминава с желанията и разбиранията ни. Съвестта не е универсална ценност, а има индивидуално проявление у човека.

     А дали всеки индивид има съвест, или чувство за отговорност притежават само извисените духом? Това, в което съм сигурен, е, че е присъща само на разумните същества. Когато има разминаване между желания и правилния избор, се появява съвестта. Тя е угризение, ако сме постъпили неправилно, и утеха, когато сме се съобразили с нея. Но кой всъщност определя кое е правилно и кое не е, кое е добро и зло, кое е етично или неморално? Това може да са нашите религиозни разбирания, възпитание, обществени закони и норми. Следователно съвестта ми ще зависи от моето образование, религия, културна среда, начин на живот, интелигентност, дори възраст...  Да, именно възраст! Ако едно петнадесетгодишно момче намери голяма сума пари на улицата, то знае, че е редно да ги предаде в полицията, за да потърси техния притежател. Тогава съвестта му ще е чиста. Но само ако чувства това като ценност, тоест, ако му е вменено отвън – от родители, училище, общество. Едно малко дете в същата ситуация може би няма да постъпи така. Просто защото ще му липсват знанията за добра и лоша постъпка. Това означава ли, че то няма съвест или тя все още не се е проявила?

      А как ли ще постъпи психично болният човек, намирайки същата огромна сума пари? Ще ги похарчи ли за себе си и ще изпита ли угризения на съвестта, ако го направи? Не, той няма да изпитва вина, при положение че не осъзнава постъпката си. Неслучайно хората с определени психически заболявания не могат да носят наказателна отговорност в случай на извършено престъпление.

     Как да съм отговорен за действията си, ако не разбирам границата между добро и зло? Само разумните човешки същества могат да имат вътрешен морален кодекс, наречен съвест. Тя в някаква степен ни контролира. Възпира ни да не нарушаваме правилата. Но дали това не е просто страх от наказание?! Ще постъпя ли по същия начин, ако знам, че действието ми няма да има последствия? Значи съвестта донякъде е обвързана с познанието за етичните ценности на дадено общество, както и със средата, в която живеем. Но тя не е идентична с тях. Вътрешният регулатор на нашето поведение е по-важен от всички присъди. Съвестта е един вид морален стожер, който е движеща сила на човешкото поведение. Но нима не е и вид бреме, ограничаващо свободата на личността? Колко по-лесно би било, ако не съществува. Но разумният човек е винаги отговорен пред себе си, преди всичко. Свободата е в правото да постъпваме правилно или да нарушаваме законите.

     Аз мога да извърша престъпление, което да не осъзнавам. Тогава няма да съм виновен пред себе си. Мога умишлено да наруша закона и това мое действие да остане неразкрито. Тогава няма да получа присъда и да понеса наказание, но съвестта ми няма да е чиста. Чувството за вина ще ме преследва.

     А нима има по-голямо наказание от това да не си в покой със себе си? Всяка наложена отвън присъда има давност. Тя ще изтече и наказанието ще приключи. Но угризенията на съвестта, които изпитваме, винаги ще ни застигат. Разбира се, в случай че имаме съвест. Но както казва Юрий Поляков: „ Ако животът никога не ви е изкушавал истински, не можете да се гордеете с чистотата на вашата съвест.” Ние сме човешки същества и сме податливи на изкушения. Важното е да имаме стремежа да разграничаваме нравствено позитивното от негативното, да избираме правилното според моралните норми в обществото. Добре, но всяко общество и ценностите му са различни.

      Нека се върнем векове назад, когато робството е било нормално и приемливо. Един господар е притежавал живота и труда на хиляди роби. Нима той е изпитвал вина за това? Не, такива са били порядките в обществото. Този начин на живот се е приемал за естествен и правилен. Едва ли съвестта е измъчвала господаря. Но в едно демократично общество, където робството е забранено, един потенциален робовладелец би осъзнавал, че е в разрез със закона. Дали ще изпитва вина, или ще е доволен от предприемчивостта си, е друг въпрос. Защото угризенията на съвестта са вече осъзнаване на извършеното престъпление. Но на това е способен само морално извисеният човек. Това предполага той да има вече изградена ценностна система. Такъв индивид няма да наруши правилата съзнателно. За него по-важна ще е чистата му съвест пред всички присъди. Ако човек е чист пред себе си, постъпвайки правилно, няма от какво да се страхува. Той ще е в хармония със себе си. Такъв е случаят и с политическите затворници. Те са осъдени от даден режим за своите действия, които са неприемливи за съответната система. Но това не означава, че са неправилни. Нелсън Мандела е лежал 27 години в затвора, осъден на доживотна присъда като противник на апартейда. По-късно е носител на Нобелова награда за мир и е първият избран президент на ЮАР с всеобщо гласуване. Посветил е живота си на борбата за мир и равноправие. Мандела е бил осъден, но чист пред себе си, вярвайки и борейки се за своята кауза. Справедливостта в крайна сметка възтържествува. Обществото може да наложи наказание за дадено престъпление, може да осъди или оневини човек понякога неправилно.

     Съвестта не прощава и не забравя. Тя е най-големият съдник на човека за неговите действия. Следва ни цял живот. Показва ни пътя, който трябва да извървим, но изборът все пак е наш. Само свободният човек може да избира.

Трето място - Калина Костадинова, 9 клас, СУ „Емилиян Станев“ – гр. Велико Търново

     „Една история разказва как се е появила съвестта. Родила се в една тиха нощ, когато всички хора и животни мислели. Денем с нея никой не искал да разговаря, но щом настъпвала нощта, съвестта тръгвала по всички домове, при бедни и богати. Търсела отговор на един въпрос - „Какво прави днес?”. Щом попитала това, никой не можел да мигне. Много хора започнали да страдат от безсъние и търсели начин да не се сблъскват със съвестта.”

     Съвестта е заложена в човешкото същество. Тя е фактор за определяне на човешкото достойнство. Къде се намира обаче тя – дали в душите или в мислите ни? Никой не може да каже, но е факт, че съществува, заложена е в нас като морална норма и благодарение на нея всеки отговаря за своите постъпки. Съвестта е нашият вътрешен глас, който отговаря за контрола над нашите мисли и дела.

     Когато човек е изпълнил своя дълг или просто своите задължения, без да е нарушил моралните норми, той чувства вътрешен покой и удовлетворение. А когато върви против нея, той съжалява за своите действия, иска му се да бе постъпил по друг начин. Тогава се появяват угризенията на съвестта и чувството за вина, които започват да го безпокоят.

     Но има и хора, които изцяло са заглушили гласа на своята съвест, те не съжаляват и не изпитват угризения за постъпките, противни на своята душа. Това са хора, чиято връзка с душата практически е прекъсната. Те се ръководят изцяло от своето животинско начало, заради което се стига до причиняване на страдание, смут и хаос.

     За едни съвестта е безценен съветник, а за други празен звук. Чистата съвест е безценно благо за човека. Достойният човек е честен и справедлив, различава отлично доброто от злото. Тези му качества са верни помощници в моментите, когато се налага да прави важен избор.

     Проблемът със съвестта съществува откакто са написани всички закони. В  този свят рядко се разчита на съвестното отношение между хората - набляга се на всички правила, глоби, на контрол, на принуда. Например, шофьорите не биха се съобразили, че ако пият по време на работа, биха могли да отнемат човешки живот, но се притесняват от това, че пътна полиция може да ги спре и да им отнемат правата за определен период от време. Хора, които мамят, ограбват, пребиват от бой, дори собствените си деца, изнасилват, убиват – дали имат съвест?! Разбира се, че да. Някъде скрита дълбоко в душата им. Закърняло чувство, което се събужда едва, когато е вече късно. Защото съвестта е съградена върху страха. „О, не“ - ще кажат някои – „нека им дадем шанс – да помислят, премислят, да се разкаят и покаят пред себе си, а защо не и пред Бог?“ Всяка присъда има своята тежест, но защо винаги „след това”, което са направили? Къде са всички онези – семейство, училище, институции, държава, гражданско общество, които е трябвало да не допускат това да се случи с даден човек и той да извърши подобни деяния?!

     Съвестта следва човека като сянка. Тя е един безкомпромисен преследвач и съдник. Тя е и съветник, който ни дава правото и на избор. Да имаш чиста съвест е най-доброто решение от всяка друга присъда, защото прави живота по-прост и по-лесен за живеене, без лъжи и тайни. Така че вечер човек да заспива по-спокойно. Тя причинява умствено мъчение и чувство на вина. Има много хора на този свят, които използват други хора за материалното и не мога да си представя как тези индивиди заспиват вечер спокойно. Вместо да ценим хората, в повечето случаи имаме нечиста съвест, която носи купища неприятности и е истинско мъчение за нашите души.

     Често се казва, че „няма по-добра възглавница от чистата съвест”. Това е толкова прост и верен пример. С него се означава, че постигането на спокоен сън и хармония се дължи на това, че съвестта ни е чиста. От време на време трябва да водим някои лични битки. Те могат да ни отдалечат от определени среди, хора, места или социални групи. Тези така наречени битки ги води психиката, за да минем през различни етапи, така че малко по малко да разберем кое е важното и кое вторичното.

     Лично аз, за себе си съм разбрала, че чистата ми съвест е най-верният спътник в живота. Живея спокойно, защото не лъжа. Споделям всичко – и хубаво и лошо – с моите родители, които са моите най-добри съветници. Те са ме научили на честност, имат ми доверие и моята съвест е чиста пред тях. Дори някои от моите приятели да ме смятат за наивна или прекалено откровена, предпочитам да съм такава, дори и смешна в техните очи, но да нямам угризения на съвестта. Когато съм чиста пред себе си и другите се чувствам спокойна. Все по-рядко се срещат такива хора в днешно време. Повечето са алчни, корумпирани, зависими от някой, а това определено ги прави страхливи, с нечисти помисли.

     Всичко това доказва, че ако съвестта е чиста, присъдите са без значение. Трябва да правим и казваме това, което искаме, без обаче да вредим на околните, но като защитаваме себе си. За да живеем с чиста съвест трябва да защитаваме ценностите, личното пространство, както и правата си. Чистата съвест упътва вярно човека и го кара  изпитва постоянна вътрешна радост. Нещо, като празник, който дава духовна сила.

Категория "Компютърна презентация:

Първо място - Юлия Караосманова, 9 клас, Старопрестолна професионална гимназия по икономика – гр. Велико Търново

/upload/65274/Юлия Феимова Караосманова СПГИ.pptm