Първо място - Рая Йорданова, 9 клас, СУ "Емилиян Станев" - гр. В. Търново

     Думата „свобода“ фигурира в нашето ежедневие под много и различни форми, някак винаги с безброй значения. Да си свободен означава да си способен да мислиш и действаш в съответствие с волята си, но във връзка с по-висши закони и порядки. Гледайки буквалната дефиниция, си зададох въпрос, който ще служи като основа на есето ми, а именно „Свободен ли си, щом безгласно се съгласяваш на обществени и собствени норми?“.

     За мен свободата е важна част от съществуването на индивид, поел пътя на личностното израстване. Няма как да се развиеш, ако не се осмелиш да си дадеш свободата да го направиш. Но ти ли си даваш свободата? Може би тя е заложена в телата ни, криейки се от слънцето, страхлива и несигурна? Представям си, че свободата е личност, за да мога да я опозная по пътя на разгадаването ѝ. Тя е нежна, плаха и чуплива. Непокорна е, но лесно се поддава  на натиск и чуждо мнение. Красива и недостижима, и опияняваща, и горчива, ако се пренаситиш. Свободата е наркотик. Както за зависимите, така и за самата себе си.

    Диагнозата „свобода“ разделя човечеството на три групи. Първата е групата на варварите – хората, търсещи свободата чрез кражба на чуждата. Тези индивиди намират удовлетворение не в свободата, а в изземането ѝ, или по-точно казано – това са повечето влиятелни хора днес, вчера и преди хиляди години. Втората е най-разпространената, а именно общественото стадо. Тези хора се характеризират с почти пълната липса на свобода, възможности за разсъждение и себеосъзнаване. Те слушат какво им се казва, защото все още не могат да разгадаят загадката „Къде отиде свободата ни?“. Първата и втората група са в цветуща симбиоза и вървят заедно по пътя на бавната душевна смърт. Третата група е малцинството на „свободните“. Това са хората, които, мислейки, извоюват свободата си, дори и непълна, и нечиста. Характерното за тях е, че осъзнават манипулацията, гледат с погнуса към варварите и безмълвно съжаляват общественото стадо. Тези три групи изграждат днешното общество, разделяйки го безгласно на индивиди и личности.

     Първата група, варварите, може да се опише много точно с един цитат на френския философ Имануил Кант, а именно "Дайте на човека всичко, което желае, и той в същия миг ще почувства, че това всичко не е всичко". Днес сме свикнали да виждаме образа на пълничкия олигарх със злобна и хитра физиономия, която плаши малките деца и примамливо опиянява възрастните слепци. Манипулацията, която превръща свободата в свободия, е същата, която прави от обикновения човек варварин. Втората група, общественото стадо, не е стадо случайно. Това са хората, които имат потенциала да достигнат „свободните“, да еволюират и да се застъпят за себе си, но не го правят. Можем да ги разпознаем много лесно по социалната им среда и начина им на говорене. Това болшинство обича празните приказки и обожава да изтъква недостатъци на състоянието, в което само се е вкарало.

    Неслучайно казах, че тези две групи са в „цветуща симбиоза“, не само защото взаимно компенсират липсата си на интелигентност и морал, но и защото, според мен, именно тази взаимовръзка между тях прави свободата толкова недостижима. Варварите биха приели за нормално убийството на човек, в зависимост от това колко непотребен им се стори той. Те приемат етиката за измислица и не вярват в общоприетите норми за добро и зло. Тази група илюзорно се опитва да създаде собствен клон в етиката, но не успява и до ден днешен (имайки предвид, че „свободните“ все още не са изчезнали). Общественото стадо пък все така мълчи. Всеки конфликт на морална база е ужасен и плашещ за тях, защото трябва да проговорят, а още по-лошото – да бъдат чути.

    Установявам, докато разписвам мислите си и тайно намеквам преживяванията си, че е по-лесно да се изгради общ морал, отколкото обща свобода. Тази чистата свобода, която се опитваме да съхраним неомърсена и която пазим ловко. Тази свобода, която ни се иска да е малко по-сладка. Тази свобода, която ни лишава от свобода. А защо ли? Говорейки за това как количеството свобода разделя хората несъзнателно, можем да обособим общата рамка за всички – тази, която прави третата група „(почти напълно) свободни“. Тази обща рамка е моралът.

     Моралът е общоприетото негласно правило, което категоризира дадено действие като добро или зло. Моралът се разделя на две – индивидуален и обществен – в днешно време доста размити като понятия и замисъл. Би трябвало до голяма степен тези две категории да съвпадат по характеристики, но това почти не се случва.

    Оставяйки за малко настрана трите групи, искам да отговоря на въпроса си „Защо свободата ни лишава от свобода?“. Това изобщо възможно ли е? Тук ще се упова на Кант и неговия Закон за свободата – „Волята на човек е автономна тогава, когато се определя единствено от разума. Степента на свобода зависи от преодоляването на различни зависимости чрез използването на собствения си разсъдък“. Това, което мога да извлека от думите му, е, че единствено разумът може да определи дали си свободен или не. Но това е нож с две остриета. Както имаш, така и нямаш разум. Както имаш, така и нямаш свобода. Но едновременно със свободата да използваме разума си, имаме възможността и да не го правим, а именно това отнема бъдещото ни право да бъдем свободни. Това навежда на мисълта, че е значимо и важно как човекът подхожда към разума (си) и свободата (си), защото и двете образни понятия са крехки и двулични. Нашата „свобода“, през призмата на възприятието ни за нея, изгражда „разум“, имащ потенциала да се превърне в новия обществен закон. В новото „златно правило“.

     Тук ще вмъкна голямата тема, свързана с понятието „детерминизъм“, споделяйки вижданията си за идеята за съдбата, която стои по-високо от всичко казано до момента. Детерминизмът е вярването, че всичко в нашия живот е предначертано – ние се подчиняваме на природните закони и следваме вселенския си път. Обмисляйки го добре, мога да кажа, че детерминизмът е тази теория, която ежедневно утешава лутащия се с думите „Всичко, което трябва да дойде при теб, ще го направи“. Възможно ли е едновременно да вярвам на тези думи, но да не искам да повярвам в липсата на свобода при избирането на житейски път? Лошо ли е, че пред идеята за съдбата дори и варварите се превръщат в обществено стадо? И това не променя ли теорията за трите групи, правейки ги само една – подчиняваща се? Истината, или поне моята истина, е, че сме безсилни да разберем свободата, но прекалено силни да я имаме и да я нямаме. Свободата винаги ще ми бъде предоставена от самата мен, защото аз се раждам свободна. Раждам се обградена с рамки, но правото ми да се науча да говоря, правото ми да мисля и да развивам мисленето си, правото да защитавам свободата си, чупи рамките.

     А след като заради еволюцията се появяваме, такива каквито сме днес, независимо в коя от трите групи попадаме, то можем да сравним „свободните хора“ с теорията на Фридрих Ницше за така наречените „свръхчовеци“. Това са тези хора, които са необременени от обществото. Те са в хармония със себе си и са в състояние на пълна свобода, доколкото тя е възможна. „Свръхчовекът“ някак си успява да постигне състоянието на хармония и да се отдаде на творчеството в и извън себе си, вместо да носи пороците, страховете и задръжките на „обикновения“ – подмолен, страхлив и несигурен в свободата си, понякога изземващ чуждата, понякога даващ своята доброволно. „Обикновеният“, който е мерилото за чистотата на свободната воля – експериментът, даден от човечеството на човечеството. „Обикновеният“ – бомба със закъснител, която чака момента, в който ще отвори напълно присвитите си очи и ще се превърне в „свръхчовек“. В този ред на мисли, във всеки един от нас живее потенциалът да станем „свръхчовеци“, тоест да станем „свръхсвободни“. В нас свободата чака да бъде разгърната и обичана, защото досега тихо е стояла, чакайки да излезе.

     Но по пътя към „свръхчовеци“, всички ние сме просто съвкупност от лошотията на варварина, послушанието и глупостта на общественото стадо и разсъдъка на свободните. Ние сме просто хора.

     Свободата е дар, проклятие, болка, щастие. С една дума – свободата е изпитание. Не трябва да предозираш, нито да се лишаваш от нея. След като осъзнаеш, че тя носи хармония, обгърни я, заобичай я и тръгни по път, дали предречен, или не. Път, по който вече няма да е важно дали си свободен, или не, а дали цениш това, което свободата ти дава. Новото златно правило, което от днес ще си повтарям, заедно с това на Кант, е „Давай толкова свобода, колкото искаш да ти бъде дадена!“

     „Само живеенето не стига, човек трябва да има слънце, свобода и малко цветя.“ – Ханс Кристиан Андерсен

Първо място - Мерт Мюмюнов, 8 клас, СУ "Вела Благоева" - гр. В. Търново

     Още от древни времена въпросът за свободната личност занимава съзнанието на различни мислители. Какви са неговите права, отговорности, до къде се простират и къде са техните граници. Моралът е част от духовната сфера на човека. Доброто и справедливостта са водеща идея при свободния човек. Правото всъщност представлява система от социални правила и норми, които по някакъв начин разрешават или забраняват определен вид поведение или взаимоотношения между хората. Отговорностите и моралът разграничават добрата от лошата постъпка. Свободната личност обединява в себе си трите изброени понятия, като изгражда собствена представа за тях, като на тази база изгражда своята ценностна система.

     Понятието личност често се приписва на „известен“ човек, но за мен всеки един човек е личност, защото всеки се различава от другия, като се откроява със собствена индивидуалност. Говорейки за личност, за различната личност, свободната личност, наблюдаваме неодобрението от заобикалящите ни. Причината вероятно е, че не всеки човек е отворен към света, и не е свободна личност, а е окована в собствените си предразсъдъци, стереотипи или е твърде зависима от мнението на другите. За да си свободна личност, е нужно да даваш път на собствения си глас, без да позволяваш мнението на други хора да го заглушават. Ако си в положение, в което не си сигурен какво да правиш, е нормално да потърсиш подкрепа. Именно с това започва изграждането на свободна личност. Важно е да уточним, че свободната личност е тази, която приема правните норми и отговорно и морално ги спазва. Свободната личност е тази, която е способна да носи отговорност за действията си.

     Къде обаче е границата на свободната (моралната) личност и правото? Правото е нормативна система, която се защитава от специализирана организация в лицето на държавата, докато при морала държавата не поема ангажимента да защитава моралните норми. Правните норми са защитени от държавата, а моралните – от общественото мнение. Правото е писана система, а моралът - поведението на свободната личност, съвкупност е от неписани правила за поведение. Правото регулира външните взаимоотношения между хората, а моралът е важен за вътрешните преживявания на човека. Имануел Кант казва, че моралът произтича от вътрешния глас на всеки, а правото е норма, произлизаща и прилагана под силата на държавната принуда.

     Възприемането, разбирането за свободната личност е субективно. Процесът е дълъг, като при някои отнема години, при други може да продължи през целия живот, при трети -  изобщо да не започне. Това може да се дължи на много фактори, с които се сблъсква всеки един през жизнения си път.

     Моралът е заложен още с възникването на обществата. Всяко едно е създало собствени правила на поведение, норми и закони, които спазва в своето малко или голямо общество. С течение на времето са възприети правилни и неправилни такива. Философите са първите хора, които отделят голямо внимание на взаимовръзките и отношенията между хората. Така през годините се определят характерните насоки, подходящите за конкретните общности морални и законови задължения, които да действат. Съобразени са с културата, числеността и местоположението им. Първите стъпки са направени от Платон. Идеята му е продължена от Аристотел, който прави първите стъпки на учението за държавата и правото. Именно той определя тази насока като най-висшата и основна ценност. Цял спектър от съвременни социални науки е базиран върху политическия дискурс, започнат от Аристотел. Реализирането чрез правото на добродетелен политически строй не може да бъде задача от днес за утре, това е дълъг и неустойчив във времето процес, в който законодателите са призвани да възпитават в добродетел. През всички тези години на динамични промени невинаги правото и моралът са се движели ръка за ръка. Една постъпка може да бъде морално издържана, но не и законово. Ето тук може да се открои  истински свободната личност – отговорна и морална, която може да се ориентира в сложната ситуация и да вземе правилното решение. 

     Институцията е тази, която залага параметрите, границите на свободната личност, но свободната личност е факторът, който може да повлияе на институцията те да бъдат променени. Подобни примери можем да намерим назад в историята, че именно обществото, свободните личности са двигателят на промяна.